Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.02.2008 16:17 - Обикновена история
Автор: bambina Категория: Лични дневници   
Прочетен: 578 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 11.02.2008 17:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Поредният ден. Часовникът звъни рано. Винаги го оставя да звъни дълго, за да свикне с мисълта, че трябва да стане. Звукът отеква в главата му. Отново. Наплисква лицето си с вода, облича се бързо – макар и сънен, знае какво иска. Измъква се от голямата, прашна къща. Тя го задушава, чужда му е... не е негов дом, а само убежище за през нощта – да се скрие от града. Вече – най-накрая! – е навън. Сега е любимата му част от деня. Целият свят още спи. Дори и слънцето не се е събудило. Той тръгва – навън е хладно и бързо се разсънва. Вече е в реалността. Не му е позволено да мечтае сега. Той е сега част от реалния свят – забързан и запотен. А той не иска да бърза. Всеки бърза занякъде, бърза да изживее живота си, бърза да умре... а не сме ли родени, за да живеем? Но, ето, автобусът идва... а той трябва да се качи. 20 минути път – 20 минути в това малко пространство, където един малък свят е буден като него. 20 минути ще слуша досадното им жужене. Той го мрази, също както мрази и онази къща. Единственият начин да оцелее, е музиката... но той не я слуша, използва я като фон – за да заглуши шума около себе си. Слуша я – а не я чува. Но не може без нея. Тя е това, което го свързва със самия него... тя е единствената позната част от пъзела. Тя му е приятел. И все пак не я чува... а и мислите си не чува. Ето как минават 20-те минути всяка сутрин. Добре, че минават бързо. Време е, автобусът го оставя на спирката и продължава своя път, отнасяйки досадното жужене със себе си. Сега е сам. Не за дълго. Ето заради какво обича да идва по-рано от останалите. Да открадне малко време... да довърши съня си поне! Все още няма никой. Колко е спокойно всичко... като повърхността на езеро в тих пролетен ден. Отново не за дълго. Купува си кафе и сяда на една от пейките в двора. Застава над чашата с димяща течност и потъва в мисли. И знае, че не трябва да се задълбочава прекалено много. Скоро ще започне да духа вятър – и повърхостта на езерото ще се надипли, ще се надигнат вълни. Знае, че не бива да стои прекалено дълго. Ще го забележат, а не трябва. Време е вече да сложи маската си. Става, тръгва към стаята. Влиза, и се усмихва – редовните посетители са вече там. Чудно, как не ги е видял? Поздравява ги и сяда на мястото си. И скучният ден започва. Той ще внимава, както винаги. А не трябва да забравя, че има и друга мисия – никой не трябва да го разкрие, да забележи маската му. Не беше лесно в началото. Но вече свикна. Има много приятели, не трябва да ги разочарова. Всъщност той така и не си обясни защо приятелите му го обичаха толкова.

Почивка. Отново онова жужене, което го побъркваше. Дъската съхне. Той се заглежда в нея, вижда извивките, останали от гъбата. И му говорят много повече отколкото скучният урок по философия, или формулите по математика. Той вижда картини, цял един друг свят. Не е ли странно – и той се усмихва, като че на себе си – на една плоскост – толкова триизмерни и живи образи! И той си представя този свят като свой – такъв, какъвто той си пожелае. Той е върховният владетел. Той решава. Той заповядва. Той иска. Той може. Само той. И знае, че няма кой да го накаже... Пак се отплесна.

Оглушителен звън го събужда, припомняйки му, че няма право да не внимава. Поредните 40 минути скука. И – добре че! – последните. Ще ги преживее някак си.

Отново е в автобуса. Отново трябва да понася жуженето, миризмите и всичко останало. Но сега го прави с удоволствие, дори не си прави труда да пуска музика, защото е сряда... знае какво следва. Не слиза на своята спирка. Днес е денят за почивка. Сега ще може да се разходи. Да подиша. Да поживее. Ето, чаканият момент. Никой не слиза с него, и това го радва. Сваля маската си и отдъхва. Навлиза в горичката. Ще бъде съвършено сам...

 

                                               *          *          *

Тя отново го остави. Захвърли го като пале. Да, наистина бе съвършено сам. А с какво го бе заслужил? Той не проумяваше. А искаше да разбере, какво бе сторил. С какво я нарани? Дума, постъпка, жест? И оттогава тя го забрави. Всеки път, когато той се обърнеше към нея, и впиваше жадно поглед, тя го подминаваше. Как поне веднъж не спря?! Той до днес и не разбираше. Не знаеше – себе ли си да вини? А кой друг? Тя е безгрешна. Тя е велика. Да, ТЯ е владетелката, не той. Тя решава. Тя заповядва. Тя иска и може. И само тя. И знае, че никой няма да я накаже. Тя. Любовта. Великата Любов. Единствената.

Образът му изведнъж се разпръсна. Някой беше хвърлил камък във водата; той се изправи и се обърна. В този момент най-малко това искаше – някой да го прекъсва. Бе готов да избухне. Но гледаше пред себе си, а нямаше никой. Дали не халюцинира? В този момент чу весел детски смях. Той погледна надолу – пред него стоеше малко русо момиченце, на не повече от 5 годинки, и се смееше. Той му се усмихна приветливо, макар че му се искаше то да изчезне в същия миг. Не се наложи да чака дълго, когато родителите му се появиха. Най-накрая те намерихме! Лошо дете! – засмяха се весело, с престорено притеснение, и си отидоха. На него не казаха и дума.

Той дълго гледа след тях. И виждаше само нея. Тя бе навсякъде около него, а всеки път, когато протегнеше ръка, когато се опиташе да я отвлече, тя се превръщаше в цветен пясък и изтичаше между пръстите му. И все му се смееше. Сякаш му се подиграваше, задето не може да я има. Злорадстваше. Той презираше и обичаше този смях. Всеки път, когато го чуеше, усещаше ножове в сърцето си. Тя му се смееше. Предизвикваше го сякаш. А той никога не я улавяше. Беше се уморил. А нищо на света не искаше повече от нея. Нищо не му трябваше. Само да я има. Да я сграбчи като див звяр, да я окове, да я затвори, да я накаже, че все го е отминавала... да я има само за себе си. Но после осъзнаваше, че това е невъзможно. Той би я осакатил в тъмницата. Тя дори би умряла. И всеки шанс да я има, би умрял заедно с нея. Всяка надежда. А той не бе такъв. Укротяваше животинските си инстинкти и пак се замисляше. И пак търсеше вината у себе си. И пак не я намираше.

Крясък, отекващ в тишината на заспиващата природа. Не му отвърна никой, дори и ехото. Той се почувства зле. Липсата на слънцето му припомни, че е време да тръгва. Колко часа бе стоял, той не помнеше. Само знаеше, че трябва да върви. Тишината бе зловеща.

 

                                               *          *          *

 

Прибира се вкъщи както обикновено. Излъгва, че е бил в библиотеката. Какво толкова – един ден е пропуснал да поздрави побелялата лелка с очилата. Хапва набързо и се прибира в стаята си. Оглежда я – какво е станало?!? И се сеща – пак е ходил и говорил насън, пак всички дрехи за разхвърляни, пак има счупена чаша на пода. Не обича хаоса. Пооправя набързо и се мушва в леглото си. Чуди се защо, макар че знае отговора – трябва утре пак да стане рано, пак да хване автобуса, пак да се прибере. Най-хубавият ден беше свършил. След една седмица отново ще помечтае. Ще поживее. А дотогава... по-добре да не си прави труда да сваля маската си.



Тагове:   обикновена,


Гласувай:
0



Следващ постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bambina
Категория: Лични дневници
Прочетен: 13313
Постинги: 4
Коментари: 1
Гласове: 22
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031